144 презерватива срещу страх от пънкари PDF Print E-mail
Прочетено 2315 пъти

Лигата на разказвачите разчита на простата формула, че добрата история и доволната публика се равняват на бутилка уиски. Получателят на питейната награда трябва да владее единствено две неща по пътя към пълната чаша  – импровизацията и момента на изненада.

Журито също трябва да ги владее, стана ясно на последното издание на състезанието, което всяка последна сряда от месеца събира ентусиасти и любители на кратките истории.

Обявената месечна тема на лигата „Страх от” провокира доста горещи страсти и лирични отклонения, заради което и наградите се утроиха.

Аз също споделих своя най-смразяващ страх.

С треперещ в ръката микрофон се завърнах в миналогодишния августов Берлин, когато за пръв път екологът в мен надделя над уплаха.

Като „зелен” човек пътувам най-вече с градски транспорт. Така беше и в този вледеняващ летен следобед, когато се прибирах към квартирата си в кв. „Кройцберг”. Качих се в метрото, настаних се най-спокойно на свободното място до едно от незаинтересованите лица на немския метрополис и уверено продължих да гледам в нищото. На следващата спирка се молех да е от недовиждане, но наистина група от 7-8 пънкари с побиващ тръпки вид се присъедини заедно с 3-4 улични кучета във вагона.

Респектът лъхаше на бира, некъпано с аромат на застояла бира и кучешки косми.

Нищо не ме притесняваше, докато един не седна вдясно, други двама се разкрачиха най-невъзмутимо на пода отляво, а трети се настани централно срещу ми с двете си полуголи и с неизяснен хигиенен характер приятелки. Кучетата бяха симпатични. И ако това не бе достатъчно задушевна обстановка, то фактът, че групичката си говореше на чист пиянски английски, нямаше как да не ме вцепени съвсем насред цялата тази немска действителност. Всички знаем за митичните английски запалянковци, които оставят след себе си доста потрошени предмети и хора за спомен.

Докато половината групичка кротко си поркаше и подвикваше, а „нормалните” пътници се правеха, че не забелязват, симпатичният пиян пънкар срещу мен награби двете си другарки и започна да ги опипва, мачка, а те да пищят и да го целуват. Докато „красавецът” на Христова възраст се хилеше гласовито с неустоимата си беззъба усмивка, изведнъж се изправи пред двете девойки с гръб към мен и си откопча панталона.

Точно когато помислих, че по-зле няма как да стане, метрото смени темпото и пияндурникът с полусвлечен панталон се катурна и полетя право назад. Най-подходящото място за меко кацане се оказах аз, и пънкарът се стовари почти изцяло върху ми, докато приятелите му се заливаха в пиянски смях. Преди да реагира и да понечи да разцелува и мен, фино се измъкнах от мястото си, оставяйки го шумно да се стовари право на пода. Без да дочакам реакция, изскочих на следващата спирка и се качих чак 5-6 вагона назад.

Почти пред пристъп от случилото се, слязох на мястото за прикачване и се запътих към линията, която стига до нас. Не щеш ли, вече добре познатата ми и доста шумна алтернативна група също ходеше натам и дори ме последва в същото метро! Този път предварително избягах на поне няколко стотин метра в другия му край и с мислите „Слава Богу, едва ли ще ги видя повече, прибирам се вкъщи!” вече се готвех да сложа двойно резе на вратата, когато се прибера в заветната квартира.

Оказа се, че бъркам. Не само че слязоха на моята спирка, но и излязоха от същия вход на подлеза, докато вече подтичвах към нас. И макар че съквартирантката ми цяла вечер ме утешаваше, не успях да се успокоя чак до другата сутрин, когато решихме да излезем на разходка след преживелицата ми.

Слънце, птички, тишина, празни улици. Пълна идилия!

Е, не съвсем…Както си ходехме, срещу нас не щеш ли, кой – добре познатата пънк агитка и то с махмурлук.

„И какво стана после с пънкарите?”, попита ме един младеж на опашката в тоалетната, преди раздаването на наградите на Лигата на разказвачите. „Минахме на другия тротоар, а и този път бяхме две.”

Импровизирано, журито номинира в напълно нова категория за „Най-еротичен” разказът от Берлин. Призът се оказа изненада за добро здраве, но не в бутилка, а в кутия със 144 презерватива.

Share

 

Add comment


Security code
Refresh

With you are reading...

We have 25 guests online
Десислава Симеонова, генерален директор на CHRISS Air за това как да се възползваме по-пълноценно от онова, което светът ни предлага

С Десислава Симеонова, генерален директор на CHRISS Air Ltd, разговаря Люси Сетиян.

CHRISS Air е млада компания. Как се решихте на стъпката да я създадете точно в пика на икономическата криза?

„Крис Еър” беше създадена като представител на унгарските авиолинии „Малев” за България и от тази гледна точка рискът не беше толкова висок. Възползвахме се от факта, че „Малев” е известен и наложил се на пазара европейски превозвач, нееднократно избиран за най-добра авиокомпания на континента и започнахме да надграждаме върху постигнатото досега. За нас предизвикателството не е в оцеляването, а в поддържането на високото качество на услугата, което изисква бранд като „Малев” и мисля, че за момента се справяме успешно.

Read more...
Templates Joomla 1.5